Fight Club / Боен клуб (1999)

Fight Club / Боен клуб (1999)

## Режисьор : Дейвид Финчър

## В ролите : Брад Пит, Едуард Нортън, Хелена Бонъм Картър, Мийт Лоуф, Зак Грение, Ричмънд Аркет, Дейвид Андрюс, Джордж Магуайър, Юджийн Бондурант, Кристина Кабът и други

## IMDB : Линк към IMDB

## Трейлър : Линк към трейлър

## Cinefish : Линк към Cinefish.bg

## Държава : САЩ

## Година : 1999

## Времетраене : 139 минути

## Аудио : Българско

## Резюме : В първите 30 минути шокът, предизвикан от „Боен клуб“, е толкова голям, че една значителна част от публиката (оная, която, подведена от рекламите, е дошла в салона да гледа едва ли не екшън) се изнася. Към средата, когато вече си претръпнал към кървищата и гадориите, които се мажат по екрана, може да видиш филма и откъм забавната му страна: Ето тук едни момчета се млатят и по тоя начин си лекуват психичните травми. Нищо лошо. И това е терапия. Всеки да си се лекува както може. Вниманието се държи и от това, че се движим плътно по ръба на гадорията, която зрителят може да понесе, без да прекрачва тая граница.

Това става както с премерени режисьорски решения, така и с лафове. Безброй. „Да загубиш всяка надежда, това е началото на свободата“, „Самоусъвършенстването е мастурбация, а саморазрушението…“ (не ви ли напомня мисълта на Жан Бодрияр, че нашата цивилизация е нищо повече от eaculatio precox – преждевременно изпразване, същия тоя Бодрияр катурна представите на „модернистите“ във философията и стана фундамент на постмодернизма). Продължаваме с лафовете: „Всичко изглежда като копие на копието на копието на копието…“ (пак Бодрияр с неговата идея за симулакрумите). „Боен клуб“ се притеснява именно от това, което притеснява и Бодрияр, което притеснява и всички посмодернисти. Но намира изход: Да караш по течението. И това малко или много почва да избива на тероризъм. Важното е, че вече има филм, който да предлага решение на постмодернистичния проблем, а то е хиперпримитивизъм.

Имам чувството (нищо, че ще прозвучи и доста еретично!), че “Боен клуб” отбелязва края на нещо далеч по-важно от някаква си поредица филми за глупаци – на постмодернизма в киното.

“Боен клуб” е последният постмодернистичен филм.

В неговия край се появява един доста брутален полов член, който е там, за да се изгаври не само с всеобщата грешка, че “ние сме своите мебели, ние сме съдържанието на своя портфейл”, а и с досега съществуващите представи в киното, тоест с постмодернистичните представи. Вътре в своята диалогичност, цитатност, разчитане на игровия подход, на случайния ефект и т. н. “Боен клуб” успява да направи нещо много по-различно. Какво е то? Още не е измислено понятие за него. Какво идва след постмодернизма? Постпостмодернизъм? Или нищо? Без съмнение, намираме се в края на една епоха и “Боен клуб” е знакът за това. Може би за едно тотално, повсеместно изчезване на стиловете… Ще поживеем, ще видим.